Чистата душа е храм на Бога!

Има радост, която няма да слезе от Мъдростта, както Мъдростта винаги ще бъде радост. И щастието е дадено не само за да бъде събудена отговорността на човека към радостите, а да се знае, че те могат да бъдат надживени, защото потребата от съвършенство надкрачва всичко. Пътят на човека е смелост, с която може да победи себе си!

Радостта е усмивка на Мъдростта, светлината е нейната легитимация! Когато светлината, която събужда организма, за да му създаде функция и орган на зрението, стане самата тя очи, това са очите на Мъдростта. Те не отразяват, те са път и знание! Можете ли да видите светлината, Мъдростта е в приложна необходимост! Това е израз, че в откъс от своето земно поселение човекът е взел храна от трапезата на Мъдростта.

В живота на човека е създадено правото, за да се търси възмездие, но в поведението му е дадена нравственост, за да се събужда съвест, а Мъдростта ражда отговорност в името на служението. Тогава кое е това, което изпитва страх; кое е онова, което може да се нарече враг; що е анатема? Проблеми ли са страхът, врагът и анатемата или същности, които пораждат проблеми; нямат ли те свои изначални тайни, включени в големия ход на еволюцията? Външно внушение ли е поведението на страх, та е сложено така демонстративно като искане на онези, които създават религиите?

Проблемът е феномен от една голяма същност и той може да бъде решен в определен размер, докато същината е нещо много цялостно. Така идеята за страха е предшествана от една същностност, която е вложената духовност, или Божеството в материята, т.е. Адам, Диханието в материята като инволюционна даденост в идеята на Домостроителството. Тогава дали тази вибрация на страх, изразена чрез материята, е неин феномен, или е поведение на Духа във великия двубой, който е изграждал – двубоя между Сет и Хор в египетската религия или между Ариман и Ормузд в персийската. В персийската религия на дуализма има диференцирани истини и противоречия. Ценното в нея е прозрението, че на Ариман са отредени бройни години в битка и безбройни на Ормузд (на Ахура Мазда). Прозрение! Наистина е била позната целостта на битието.

Но когато се разглеждат победите на Ариман, е видно, че човечеството изживява страха, да не загуби равновесието (за миг дори) на палубата на живота и бурята да го вземе. Този страх никъде не е толкова подчертан, както в дуализма. Защо? Защото това е религия на страха, религия на врага и правото на Бог. Страх и враг! Страхът е на търсещото се божество, а врагът е сложен в материята чрез Ариман. Но след като Заратустра иска безсмъртие, Ахура Мазда му казва: „Заратустра, не ти трябва безсмъртието! Ти трябва да умреш, за да вкусиш възкресението!“

Когато в смелостта си обикновеният египтянин, отправяйки се към Небесата, приветства като равен и приема подадените ръце на своите братя богове, не е ли това израз на първичния пулс „Fiat lux“?! Той е вложен в човека, за да се изгради материята, да се направи инволюционното слизане. Тогава Адам в тревожност изрича, че е гол, защото влиза в друго облекло.

  • Първия страх, който изпитва събуденото, търсещото познание у нас, е за загубения Бог в материята.

„Адаме, где си? – Гол съм!“ е голямата битка и първият страх, страхът, че се губи Бог. (Още за враг не става въпрос.) Това е не толкова вибрация на Духа, а вълна в самата материя, която огражда духовността, смущава, защото както е писано в „Книгата на мъртвите“: Имаше риск окото на Божеството да угасне – Аз го върнах, Аз го спасих! Ето този велик „Аз“, този египтянин (който не е сложен в пирамидите, защото не е фараон) има смелостта да каже, че при боговете отива един бог, равен на тях!

Това е гамата на „страх“, която в преценката дори на големите Учители остана само отражението в материята. След това идва използването на тази вибрация като внушение за страхопочитание, защото не се е осъзнавал Бог в човека.

От най-древно време се внушава страх като идеята за оцеляване. Страхът наистина създава борба за оцеляване, но той е най-недостойният път и средство за изграждане на човешкото достойнство. Идеята за оцеляването е не прозрение, а обстоятелствено хармонизиране. Тя стои в дъното на една „нравствена“ повеля, донесла толкова много низости в света: „Целта оправдава средствата!“ Това е пакостна доктрина, употребена виртуозно. (Макиавели я измисля.) И църквата я прилага като програма – доктрина на цялата папска институция! Но не по-малко лицемерие в това отношение проявява и византийската. Така като биологична потреба и социална формация се създава един принцип, твърде безнравствен: на всяка цена да се оцелее! С какво? – с величие и с достойнство или с унижение? Има една поговорка, считана за английска, а всъщност е от мъдростите на Соломон: „По-добре живо куче, отколкото мъртъв лъв!“ Кой обаче може да задоволи битието си с живо куче, вместо с царствеността на лъва?! (Защо се приписва на англичаните? Сигурно има основания както исторически, така и нравствени!)

Проблемът е не оцеляването, а как се ходи път за съвършенство – ходи се с познание, че Моето бреме е леко! Христос не казва да се отървем от него...

Страхът поражда у човека желанието да търси повече пустинята, отколкото плодното дърво – склонен е към мизерия в душата си и упрек към мизерията в социалната даденост, а не е склонен на жертвата да полее дървото на обилието си, което ще го храни! Ако обаче някой иска да си запали кандилцето, трябва да знае, че няма нужда от старозаветни жертви. А даже в най-свещеното, в Светото причастие, е казано „Со страхом Божий пристъпи и с любов!“ Защо трябва от Бог да те е страх? С любов пристъпи, със смирение, с дързост, с признание! Та нали си Негово дете! Там е сложена още една фраза – че този, който неподготвен взима светото причастие, сам си готви гибел. Защо на човека трябва да се внесе ужасът, че се себепогребва, а не му се даде тайната, че той еволюира?!

Не трябва да се живее и в страха, че нямаш право да кажеш името на Бога. Защото как искате тогава това „дете“, чиито телеса са толкова крехки, да дойде в храма под Твоята десница корава и под Твоята ревност?! Да, като социална потреба Моисей употребява жестокост, и то приложна жестокост и йезуитщина (както сега я наричат), но след три хиляди и петстотин години да ставаш поклонник на Йехова... Трябва да намерим формулата, че унищожението на формата не е смърт, а е един освободителен процес. Тогава няма нужда от десница корава, защото няма да има кой да се подложи на депресията. Така човечеството ще се освободи от натрапчивата идея, че Бог е ревностен, че е отмъстителен (идея сложена и в християнството). Този страх няма нищо общо с пробудената отговорност на нашата душевност в идеята на целостта, има общо само с онзи външен и ревностен Иехова.

Човечеството има достатъчно белези на смелост. В митологията този, който отвън внушава страх, бе Минотавърът. Той – като правна санкция на договорни отношения, всяка година иска от атиняните по седем девици и седем младенци. Тогава Тезей идва и го побеждава. Един Тезей има винаги у нас! И Лабиринтът е у нас, и тази нишка на Ариадна, на която сме нанизали съзнания и пътища – Тезей побеждава, защото му се дава изход чрез нишката на Ариадна. Когато Ариадна го последва в своята преданост и любов, става великото чудо – чудото на свобода – страхът е надделян! И тя, която отива като обречена да стане съпруга на Тезей, е обявена за богиня. Нашата душа, тази Мирова майка, е обявена за богиня!

Всичко е у нас; Бог е у нас! Издигат се великолепни храмове, градят се олтари – но Божеството къде е?! А е сътворен един великолепен храм – храмът човек; издигнат е един величав олтар – олтарът на личността! Но къде е Божеството? И точно тук е върховенството на Иисус Христос – Той не позволява на нито една Своя клетка да вибрира в смут на страха, че е загубен Бога. Това е величие! Формулата на Разпятието е двубоят между Дух и Материя, но не го осъзнаха и направиха плачове за Разпнатия, без да съзрат, че Той извършва не само епохалното (епохалното е само земно), а осъществява Божествена взаимност. Освобождава предишни Свои братя по служение от това, което или не са знаели, или не е било потребно да кажат.

Разпятието и Възкресението са надмога над страха. Страхът е същност, защото той е работата на самия Дух в материята на оногова, който трябва да осъзнае Бог. А кой е този, който може да Го осъзнае? Единствено човекът! Ангелите ще пеят: свят, свят..., но човекът е, който може да осъзнае Бог, и Бог в човека брани Сина и Човечески, и Божий! Затова казвам – големи битки се водиха досега (това бяха големите учения), но битки за човека. С прозрението на интуицията и Учението на Мъдростта, със сложеното в действие трето око (за бъдещата задача – просветлението ни) човечеството влиза в едно ново познание с една нова отговорност – битката за Бога у нас, битката за свобода на Божеството. И тогава ще прозрем що за парадигма се съдържа в това, че човекът е един бог в развитие, че е бъдещ Бог и бъдеща Вселена и ще разберем този голям конфликт човек – Бог как ще ни освободи или как ще ни привлече като магнит в идеята „враг“?!

Враг – що значи това? От гръцки „εχθρός“ означава „враг, неприятел“, но те не са едно и също нещо. Врагът е човек, който мрази някого и води битка, но още не враждува.

  • Враждуването е взаимност в омразата, а врагът е лична ненавист.

И не се прозря идеята, че този враг, за когото говори Христос, че трябва да го обичаш, е ръката на еволюцията, която ти сочи да разбереш, че там, в него, стоиш ти, стои човекът, нееволюиралият бог! Враждуването е полярно и то много често изхабява човека. Враждуват двама – врагът си остава един. Човек може да враждува, но в себе си – докато победи! Този двубой е неизбежен. Когато враждуваме в себе си, нравствеността е създадена от събудената съвест, от угризението, а не от идеята за Правдата, която търси възмездие. Христос не осъжда грешницата, но `и казва повече да не греши. Идеи за правда и идеи за нравствена пътека! Така че враждуване в нас има: между човек и бог; между правда, която търси възмездие, и нравственост, която събужда съвест като вътрешно признание, като наука, като причастие за святост!

Врагът (както и страхът) е наистина наш коригиращ и потребен брат в жизнена необходимост. Но вече трябва да се снеме от скалата на словото, да се снеме от гражданския и наказателния кодекс понятието враг! Нека се замени с думата неприятел! Неприятелят може да бъде наша мисъл или желание, но не и коронованият, не и враг. Идеята за врага (който е самият човек във враждуващата среда на материята: на собствената си мисъл, на собствените си желания, на всичко, което иска да го направи егоцентрик) е много потребна в стадния период и много излишна, когато индивидуалността, нанизала гердана на личностите, ще трябва да служи в Мировото царство на Мъдростта. Защото Мъдростта не е вече само царство на Небесата – тя е царство и тук, потребна е и тук!

Щом човекът е бог в развитие, тогава естествената защита идва от това да браним този бог – довчера враг, а всъщност нееволюирал наш брат. Тук е големият и дълбок смисъл в афоризма няма зло, има нееволюирало добро! Как Христос йерархира тези същности? Учени сте: „Обичайте ближния си“, а Аз ви казвам: „Обичайте врага си!“, себе си в другия обичайте. Това е голямата идея! Кога започва тази велика битка у човека; кога ще се самоосъзнае?! Кога ще се даде в историята на човечеството растежът на аскетичното, което е наистина една приложна реалност в противовес на хероичното, което е на показ и поклони?! Има елементи, които трябва да ни съпроводят в тази странност – мълчалива и забравена. Забравена е аскетичната будност – онзи растеж, който човечеството получава в своята аскеза. Но ако някъде има дори и най-малък акт на героичност – ето ти хероичното начало – възпява се и му се кланят... Но на аскетичното – не! А то не значи пещерно – оня смисъл, с който са навикнали евтино да се извинят тези, които не могат да го правят. Пещерата е у нас! Трябва да се върнем към аскетичното начало, освободени от видимата историческа хероичност, за да можем да се освободим в битката за Бога в човека, да влезем в тази пещера, за да изведем между враждуващите Бог!

Страхът е една формула за обезбожаване, но ние го третираме и като формула за обезчовечване. Защо? Защото сме му дали право на живот, защото не сме го разтълмили. Защото не правим като Пенелопа – да тъчем през деня, а през нощта да разнищваме, за да имаме устойчивостта, да имаме убедеността и да не заспим над това, на което сме се спрели. Тя трябва да бъде винаги будна, тази вечна Пенелопа у нас, нашата душа – вечно будна, защото чака своя избраник. Тъче и разтъкава, за да не бъде измамена. Това е липсата на страх. И Димчо Дебелянов написа: През деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша. Не само поетично образно дадено откровение – това е тайно знание! В стихотворението „Миг“ в екстазата си той ще изрече: Там нямаше нито време, нито пространство!

Големите поети са поети на прозрението – те не изразяват само емоции. За съжаление българската литературна критика не можа да открие (защото много малко разбираше от окултни знания) колко много ценности дадоха нашите поети. Никой не прозря голямата идея на Пенчо Славейков за тази богозначимост – единството на Бог и България, въпреки че у нас имаше няколко големи окултни общества. Пишат за хубавата мома, поднасят евтини истории, но не могат да усетят тайната: собствения си народ да видят като богобелязан и неговите деца – като дарение на дух, как материализират божественост!

И така, страхът като първична форма обезбожава и обезчовечва. Ужасът е взел много жертви, погасил е много огньове и е затворил много очи. Защо? Защото не са искали да познаят потребата от окултно зрение. Когато сте слепи за света, вие сте виждащи за вътрешния живот. Затова преди десетки години съм писал:

  • Да бъдеш буден, когато измамен светът заспива;
    Да бъдеш смел, когато овластен страхът тронува;
    Да бъдеш силен, когато невежеството се надсмива;
    И да простиш, когато враг на твоя бряг гостува.

Циклопът загубва своето око. Той не проявява далновидността да знае, че хитрецът Одисей може да се върже под един овен, да се скрие под своето минало, под животинското царство, в което е бил. Това е хитростта. Но циклопът няма прозрението, има окултна слепота, не вижда с вътрешното си око. Когато си сляп за всичко всекидневно, тогава си зрящ за своето божество. Омир – този слепец, единствен между зрящите бе виждащ! Това е великото посвещение на вътрешното зрение.

Да бъдеш смел, когато овластен страхът тронува... Няма по-жестока изява от овластения страх. Той си създава феномени за героичност. Голяма смелост се изисква, за да не станеш подвластен и да не промениш убеждението си, когато той тронува. Негова проява са и масовите заколения (дори и да не е исторически вярно). Така от страха на Ирод, че един новороден Божествен син, че царят на Иудея идва, следва повелята всички младенци във Витлеем и в цялото царство да бъдат умъртвени[6]. Това е овластеният страх, който е социално оръдие, но не и еволюционна възмога. Тогава трябва да си смел – да понесеш властващия страх, защото той е безпощаден в самозащитата си.

Да бъдеш силен, когато невежеството се надсмива... Това е сила! Никога не може да бъде смутен Посветеният. Никога! И за нищо! Той е силен, защото има воля за победа.

И да простиш, когато враг на твоя бряг гостува. На твоя бряг, в твоите очи гостува. Гостува нееволюиралият бог. В чуждите е същото – ти (само че цветовете може да са различни).

  • Тогава непобедна ще бъде твоята ръка
    и Път надежден с теб ще ходи хорската съдба!

Липса на страх, свобода от врагове, защото те са, които трябва да бъдат обичани. Ето ги тези три лъча – страх, враг, анатема, събрани в китката, наречена съдба.

Кога човек няма да употреби анатема? Когато знае, че Бог е в другия. Няма по-голяма скверна от това да извършиш проклятие над душевността, изградила един „аз“, осъществила живеене, и да я пратиш в бездната на материята, отлъчвайки я от благослова.

Големият ужас, с който човечеството се изживява е доктрината на страха като обществена система, като социална сила. Насилие срещу сигурност! Или доктрината на съвремието: „Суверенитет срещу сигурност“. Колкото и да е непристойна тази теза, тя живя. И сега я прилагат, но в малко по-благовидна форма. Скръбно е като социална необходимост, но е реална потреба за малкия човек. Защото липсва другата доктрина: идеята за човека-бог.

Говори се, че трябва да приложим в своята гражданска служба, в своята религиозна поклонност ценностите. Говорят за ценности, а нито ги разбират, нито ги прилагат... Коя християнска ценност са приложили? Някой да си е свалил ризата и да я е дал? Ако е спонсор – чака похвала; ако е дал милостиня – се сърди на този, който я е получил, че не му е благодарил! А оня пък, който получава, не е доволен – било малко! Това ли са християнските ценности? Или че човешката душевност е доведена до протегната ръка...

Пет хиляди години една система изгражда ценности, две хиляди години друга. Това са крачки на духовни вълни. Човечеството живя в Правда, а Правда без насилие няма. После Христос даде Любов като прощение. А се направи кръстоска – Правда с Любов и Любов без Правда! Точно липса на усет за нова доктрина! Но важното е да се хвърли зърното, дори и да падне между плевелите – защото или слана ще попари плевелите, или след година зърното ще излезе.

Победата над страха ще отбележи прага на новото съзнание. В старите окултни скрижали е писано: „Страхувай се само от страха!“ Той обезбожава човека. Пред прага на Изида (посветените знаят) всеки, който вибрира в страх, е връщан (Моисей два пъти е връщан и чак на третия го посвещават).

Една епоха си отива, епохата на страх на човека от човека, на човека от расата. Този страх доминира в еврейската култура, доминира за съжаление и сега. „Homo homini lupus est“ – беше доктрината на Римската империя. Сектите повтарят „великолепната“ пословичка: „Бъдете добри, защото нашият Бог ни гледа“, а като ги нападнат, викат сатаната и извършват проклятие. Това ли е пасторство; това ли е религия; това ли е Христос?! (Колко голямо духовно дарение са имали прабългарите – да имат Бог без сатана!) Христос донася толкова много истини. Някои бяха преобразени, други – забравени, трети – гримирани. Той казва: „И не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се от Оногова, Който може и душата и тялото да погуби...“ (Матей 10:28). Това стои (в един малко по-груб аспект) още в пророчествата на Исаия и Иеремия. Там тези внушения са дадени не толкова като идея за спасение на душата, колкото като приспособяване. Но това е пътят на човечеството – с елементаризми да се удовлетворява, и с полуистини да се осъществява в нравствената таблица на личния, социалния и универсалния си живот.

„Но Иисус, като повика младенците, рече: оставете децата да дохождат при Мене и не им пречете, защото на такива е царството Божие. Истина ви казвам: който не приеме царството Божие като дете, няма да влезе в него“ (Лук. 18:16-17). Невинността на детето е един от външните образи на чистотата на нашата душа. И да се упражни върху тази душа анатема и да се отхвърли от общение с институцията, която уж е неин бранител, и човекът повече да не може да бъде член на това общество... Това е толкова тежка по отношение на моралните преценки депресия. Но и пред казаното в Евангелието не се спират!

  • Анатема е най-жестокото слово, употребено срещу духовната същност на човека.

Буквалният превод на тази дума значи проклятие и отлъчване от социалната даденост прилагано и като церемония. В устава на Християнската църква в чл. 189, т. 14 стои анатемата, гласувана в състава на наказанията, които могат да се налагат. И в т. 13 е казано: „Пълно изключване от общение с Църквата“. А по-нататъшната еволюция на човешката душа?! Нали е християнизирана, дори се казва, че е родена християнка...

Анатемата не е същност, тя е феномен, който оскърбява, който с проклятието си внася отрова, който далечее и омърсява човешката душа! Този феномен наистина има действеност, но тогава, когато човекът не е още посветен. Посветеният не `и е подвластен. Като социален фактор обаче и като религиозно оръдие с хилядолетия анатемата оскърбява и праща в тинестата материя човешки души (посветени дори, но не от ранга на недосегаемите). И проблемът не е само в това, че една душа може убийствено да е напоена с отрова на проклятие, има нещо много по-страшно. Забравя се, че тя е част от националната даденост, която осъществява своя исторически път. Път на един народ! И когато в този народ се анатемосат десетина души (не става въпрос за процент на нащърбената душевност на една нация), и ако тези десет са белязаната изявеност на националната култура... Ето защо много народи се гърчат във възмездности, без да имат уж видими исторически престъпления! И тук е несъвместимостта на българската душевност с това, което сварва и с което трябва да продължи съвместен бит. Българският народ (който има една много особена – мистична душевност), търсейки съвместност, трябва да намери място за своя духовен растеж в римо-византийската култура, която в същината си е насилие и лицемерие и чийто морал инквизиционна Европа прилага. Това не са малки неща, когато трябва да говорим за духовната пътека, за родените от един народ ценности. Тогава може да се разбере що за ужас е идеята да се противопостави на човека враг, който е самият той; да се внесе страх; и в края на краищата да го отлъчиш с проклятие. С тази идея ли се изгражда личността, която е не само част от обществото, същина на националния път и дух, но и същина на историческото служение във Всемирността?!

Чудим се защо толкова дистанцирани стоят един от друг цели континенти при една безспорна мигновена кореспонденция. Защото различна е душевността! Не може една доктрина, която вярва в прераждането, да употреби анатема. Но думата анатема не е употребявана само в християнството – и в предхристиянско време я има. В еврейската религия създаденият страх влиза дори и чрез Десетте Божи заповеди – ако споменете името на Бога, вие извиквате гнева Му. Но там характеристиката е съвършено друга – цялата доктрина е изградена чрез внушаване на страх от Божеството. Защо Моисей слага тези формули? Защото трябва да изведе един народ от робство, трябва да обвърже една вярваща неорганизирана човешка маса в държава, заобиколена от десетки племена с различни религиозни убеждения. Тогава той употребява страха от Бога за социална реформа, която му дава правото да се нарече „теократ“ – каквото каже, то е закон или прощение.

Като понятие анатемата влиза в християнската църква, натрапена от апостол Павел. Той има виждането като гражданин на универсалната Римска империя за необходимостта от универсалност на Христовото Учение, но внася и анатемата. В Посланията си към галатяни и колосяни изрично иска за себе си анатема – да бъде отлъчен от Христос, защото е „изверг“. Чист юдаизъм! Той не може да свали юдейското учение от себе си въпреки посветеността, която има. За съжаление и християнството не отваря книгата на окултното знание. Макар че Христос ги учи на окултизъм, те измислят други учения!

Какво прави Църквата? Разделя се и сама си нанася в себе си анатеми. Официално между Цариградската църква (под чийто покров е Българската) и Римската папска църква има анатема, продължила от 1054 г. до 1964 г. Можете ли да си представите какво ласо е поставено, и то не само на отделната човешка изповед в скалата на съвършенството в Учението на Христос – ласото на отрицанието, на проклятието, на взаимното унищожение! (Да не говорим и за елементарните хули, които си отправят върховните ръководители на тези институции!) Деветстотин и десет години две институции, изповядващи едно и също Христово учение, живеят в анатема. Сега пораженията от това проклятие са налице. Нещо повече – те са язвено показни в моралното и социалното им поведение. Правят кръстоносни походи, създават инквизицията, индулгенциите, а по-късно с Реформацията продължават да се анатемосват. Колко много прокази се изсипват! А писано е в Откровението на Иоан: Изля се чашата на проказите, изля се чашата на отмъщенията. Но не могат да съзрат, че го правят!

Жигосването с желязо прилагано като наказателна санкция на църковните събори слага белег – ще се носи, ще се вижда..., но ще зарасне! А анатемата прилича на онази българска приказка за мечката: „Как си бабо Мецо? Добре – раната я няма, но лошата дума стои!“ С тази приказка народът ни намира ответност в прага, издигнат като морал. Да не кажеш оскърбителна, обидна дума, а камо ли проклятие да произнесеш срещу отсрещния!

Кога ли човек ще осъзнае какво значи проклятието върху душевната му цялост, а да не говорим за историческата необходимост! Все пак човечеството оцеля, оцеля в пътеката на Христос като пригодна за една социалност, която еволюцията е позволила. Разбира се, това не е оправдание – еволюцията наистина довежда нещата дотам, но в същото време предоставя на човека правото той да сложи таланта си в развитие или да го зарови, както е писано в притчата за талантите. Следователно човек притежава и неуязвимост по отношение на това, което иска да му направи овластеният...

Безспорно анатемата като церемония може да извърши само висшата йерархия (наречена синод, папска институция и т.н.) и ние я виждаме на няколко пъти в историческите стъпала: срещу съборите на богомилите, срещу адамитите, срещу варлаамитите. Там виждаме реално упражнено не само жигосването с нагорещено желязо, а и словесно анатемосване. Анатемосани са и водачите, и последователите им. (Но не може да се каже, че след смъртта на анатемосаните водачи и последователите са унищожени – напротив, те съществуват и работят!) Гонения и проклятия има и от страна на иудейската църква срещу християнската.

Гамалиил казва пред Синедриона: Защо ги гоните – ако това дело е Божие, вие няма да го съборите, а ако е човешко, само ще се разруши! Разбира се, това е формула на предоставяне на Небето да отсъди; формула, с която една религиозна философия лишава от лична воля. Не може да се приеме само институция да решава; трябва да се предостави и на личността правото на събудена интуиция. Всеки окултен ученик знае, че с мисъл-форма може да си направи дреха на неуязвимостта. Представете си какви хули се изсипват срещу Христос! Наричат Го бесен и какво ли още не. Той на дванадесет години учудва с мъдростта Си, а когато е на тридесет и има последователи да е бесен!? Така че личната неуязвимост, както и закрилата на едно общество, което посвещава, са безспорни. Анатемосват и Василий Врач, и поп Богомил, но богомилското движение продължава да съществува. Разбира се, не можем да защитим богомилите в техния дуализъм, нито в идеята на анархистичното начало да отричат държава и църква така безогледно, както го правят. Затова и никъде не създават нито държава, нито църква. А когато се отричат от богомилството стават мохамедани. Те, които са крайни дуалисти, в ХIV век отиват към т. нар. единобожие, стават най-отявлените монотеисти, и то ислямисти. Така по-късно богомилството само привършва своето битие.

Значи дрехата, в която е облечена една школа, е и аурата на това общество. Личната душевност е добър знак за това. И апостол Павел е пример – нарича себе си „изверг“ и „грешен“ и римските власти го разпват...

За нещастие последствията от анатемата още омърсяват човешката душа. Това оръдие – проклятието, има за прицел само душата! Писано е: „...а който каже на брат си „рака“ (празноглавец, смахнат), виновен ще бъде пред синедриона. Ако пък каже „безумнико“, виновен ще бъде за геената огнена!“ (Матей 5:21-24). Вижте колко уточнено, колко отговорно трябва да се употребява едно понятие, защото енергиите са, които създават земетръсната сила в душевността, в мисленето. Ето колко чувствителна е измерителността в употребеното, когато се касае за душевността на човека – „безумецо!“ Както в другата, в старозаветната формула – „страхливецо!“ Страхът връща Самсон да му отрежат косите. Защото Самсон има естествения страх, но няма прозрение, че една формула на страха може да му отнеме силите – в защита на лъжовната си смелост той загубва прозрението. Отрязват му косите и става за посмешище.

Стойностите, които не оскърбяват душата на човека, са най-ценното, което трябва да знаем, и най-потребното, с което трябва да живеем. Човечеството се задръства от регламентации и закони, от грижи, които са грижи в безгрижието му. Но сега с будността на знанията на Мъдростта (която е свобода от ограничението) ще се изведе тезата, че като богове в еволюция трябва да имаме един свободен олтар на служението – без страх, без омраза, без проклятие. Не е достатъчно да се каже, че мъртвият вече не ни е враг. Ако ние сме допуснали той да си отиде без знание за свобода, без знанието що е страх и що е враг, той ще си остане враг. Димчо Дебелянов не можа да направи по-голямо открие освен тази социална формула „Мъртвият не ни е вече враг“ и следователно няма защо да се браним. Древните казват: „За мъртвия или нищо, или само похвали“, а не казват, че трябва да го научим. Христос учи: „Прости им!“, сега Мъдростта даде: „Научи ни!“ Научи ни да възкръсваме, научи ни на свобода от страх, свобода от враг, свобода от анатема!

Навсякъде в свещените книги ще намерим да властва ужасът от страха – и в Старозаветието, и в Новозаветието. Не е било проблем само на липса на йерархия, понякога не е позволявано на Учителите да разкриват повече от тайните, които знаят. Христос рече: Има много неща да ви кажа, но не сте готови. Това е една естествена формула – да извикаме както на социалната сцена, така и в олтарното си моление просвета за свобода.

Човек има всички вложени сили да се осъществява като бог в развитие, щом злото е нееволюирало добро. А притежава ли възможност не само личността си да съхрани, а и да покровителства битието на едно Учение? Не е въпрос само до жертвата, въпросът е и за съхранението до мига, когато жертвата трябва да освети делото. Напразно жертви не се дават – трябва да бъдат осмислени! И след Втората световна война не се съзряха двете големи истини, които си разделиха света. Едната е индивидуалният бандитизъм – ал-капоневщината, а другата – социалистическата гробница!

Две доктрини съществуват – доктрината на крайния индивидуализъм, на личността (личността безспорно Христос защити срещу доктрината на колективното иудейско вероизповедание) и светът на социалните формации. В историята на човечеството отделни процеси за защита на личността, или по-скоро на човека пред обществото, може да се търсят още в древна Атина. Там ще видите, че индивидът на площада, с дефект или без дефект, е личност! (Въпреки че осъждат Сократ за това, че „развращава младежта“.) На другия полюс е Спарта. Там има едно колективно дело – всички в защита на бъдещата и велика държава – всяко родено с дефекти дете се хвърля от скалата. Следователно има една социална защита. Ето разликите.

Защо точно след Втората световна война се появява индивидуалният бандитизъм? Защото поведението на победителите, които прокламират идеята за индивидуалността срещу социално-колективното и срещу социалистическото тяло (него другата страна направи), е очебиещо. В идеята на индивидуалната защита те унищожават не само държави – страшното е, че унищожават и цели народи! А народът е, който прави държавата – държавата не може да си направи народ! Този индивидуален бандитизъм с безпощадност решава съдбите на народите, като ги оставя в гробницата на социализма! И в такъв свят се ражда Хартата за правата на човека, в която никой не споменава за нравственото величие и достойнство на личността.

Къде останаха християнските ценности! (Но ... това е естествената „загриженост“ на институциите, облечена във фарисейщина.)

Човечеството в продължение на хиляди години се осъществява като етика на насилието и лицемерието. Христос не се спира открито да каже „варосани гробници“, „лицемери“, а вековете се изнизват под давлението на тези две доктрини. Идва епохата на Ренесанса, а тя е една от най-гибелните формули, на която толкова много песни се изпяха. Ренесансът ражда Данте Алигиери, който слага в девет кръга на Ада цялата душевност на човечеството. Това ли не е страх; това ли не е враг?! Ама нямало християнски добродетели... А как му ги дадоха? С лицемерие! И човечеството, разбира се, с лицемерие отвръща... А „Изгубеният Рай“ на Джон Милтон?! Там е написано, че Адам се оправдава пред Бог: „Нали Ти ме направи от кал?!“ Най-евтиното и най-непрозряно нещо! Адам казва много ясно: Гол съм! Не се противопоставя, а търси развитието си. Не като биография. Никой не може да каже нито рождената, нито смъртната дата на Адам, защото той не прави биография, а характеристика. Той заспива, за да роди! И ражда живот, ражда Ева. Това е характеристиката на Адам – раждането!

Ако някой не може да нанизва скъпоценни камъни, Христос казва: Поне не ги хвърляйте в нозете на свинете! Толкова много неверни неща говорят и пишат носителите на „нови“ култури! Те стъпват в двайсет и първия век с овехтялата вече идея за вълшебното килимче. Вълшебното килимче е потреба за цивилизация, но чистата душа е потреба за храма на Бога! А Ренесансът омърсява човешката душа, Реформацията пък я връща не три, а триста века назад, защото най-святото отнема! Не затова че взема само две от седемте тайнства. Въпросът е, че на практичността се слага валенция и ударение – да станеш един великолепен бизнесмен на душевните си ценности!?

Културата ни има естествения си извор в християнското учение. Трябва човечеството да е сляпо и нерефлексно, след като се прокламира една доктрина, каквото е християнството в неговите ценности за личността срещу доктрината на колективното съзнание и животинското битие, да не отреагира. Има обаче нещо друго, нещо което липсва в тази култура – култура на кладенеца на самарянката. Водите на този кладенец свършват. Само живата вода на Христос няма свършек! Мнозинството обаче отива при кладенеца на самарянката да си вземе обикновена вода – малцина отиват при живата! Така човечеството си намира формули, с които руши ценността, гаси живия огън.

„Огънят унищожава живота, а водата го спасява!“ Да, водата спасява живот, но след като е създаден чрез огън. Казано е, че Зевс създава живот чрез огън, а Прометей – с вода. Но Прометей ще си отиде. И точно тук се издига една китайска стена: „Дайте водата!“, т.е. дайте астрала, желанието, а не: „Дайте огъня!“ – ума. Това не могат да прозрат! И прокламират доктрини, и дават поучения разни „апостоли“ и пастори... И с кръщението даже си служат. Наистина в кръщението има потапяне във вода, но да продължат да четат малко по-нататък – има и миропомазване, което е Дух Светаго, Огъня! Разминават се! Път, който обърква културата и създава само отражения. А тайната на Христовото учение е в проницанието Аз и Отец сме едно! Може ли толкова ограничено да е Бог с това Аз? Никога! И тогава ще разберем защо трябва да приемем формулата за неподчинението, каквото Христос прави в идеята за Свободата, която ражда Неговото учение. Идеята за Свободата! А тя е свобода от страх, свобода от враг, свобода от анатема.

И така всеки, който внушава идея за страх или употребява враг или анатемата, е жива опасност – дали институция или личност, това няма значение. Свободата от страх е свобода от себе си, свобода от себичност – заради Бог в себе си! Когато освободим Бог у нас, свободата ще е единството. Тя ще даде безсмъртие, а безсмъртието е знак на безстрашието. Когато си убеден в безсмъртието, нямаш страх от смъртта!

Човечеството милиони години е учено, че умира. И един ден, когато дойде умирането, не може да познае, че ще възкръсва. Религиите нямат прозрението, щом измислят, че като умре човек, духът му отива при Бога, а тялото (защото било пръст?) в пръстта. Не! Каква пръст е това тяло, което може да роди гении, може да роди творци, създали изкуство незалязващо; каква пръст е този мозък, каква пръст са тези милиони клетки, вибрирали с духа ни – те бранят това, което Духът е сложил! А когато Бог сътворява, пръст ли взема от тази планета? Ами нали преди това казва: Да бъдат живи души! Изумителна е липсата на прозрение, но нали то е дарба на интуицията, а не отражение на ума...

Гордото чело е признак за това, че човекът има интуиция – не мислене. Българинът има гордо и достойно чело, въпреки че някои не защитават битието ни, а бързат да унижат националната ни стойност с искането за награди – толкова малокалибрено мислене! Трябва да се знае да се мисли, за да се роди рефлекс за истината! Нека е рефлекс – но да е за истина, да е усетено! Не може с думи да се предаде, ако в цялост не се усвои. Тя не е хрумване, а извор.

Как могат да живеят хората, като закусват само с гняв и обядват само с оплакване! Това не е битие и не е дреха на Духовната вълна на Мъдростта. Ако само това може да на- прави тя – да ви освободи от гняв и негодувание и да ви смъкне дрехата, дарена от някого, а сами да си изтъчете своята сигурност и величие, е вече голямо! Затова казах в Посланието: Не търсете спомен за човека!

Всяко нещо, дадено от Мъдростта (особено в Посланията), е една голяма жива факла на истината. Ако някой с нея иска само да си нагрее ръцете, и това е крачка. Така светът ще се освободи от един развой, в който в продължение на повече от хилядолетия живее – между Ето Човека! и Това е Моят Възлюбен Син! Днес Мъдростта слага ударението на „Възлюбен Син“. Доктрината „Ето Човека“ отмина. Именно тя в Римската империя остави идеята: „Човек за човека е вълк“. Има такъв стадий и естествено е една идеология, която ръководи държава с емблема вълчицата, да носи подобна идея и тя да е логичен извор и извод. Но за Христос Небето изрича: Това е Моят възлюбен Син! Оттук започва големият двубой в Европа като култура, а след това вече и в света. И точно това сега трябва да се надделее. Тогава няма да ни трябва микроскоп, нито далекоскоп да видим, че е имало Витлеемска звезда и гробница, от която се възкръсва! Просто ще има живот, който е доказателство за безспорна Духовност. Как ще се нарече? Човечеството `и слага много имена. Но когато тя няма име, с което да легитимира Божествеността си, тогава чак ще я познае, защото Бог не се доказва – Бог се живее! Това е свобода от ум, пробудност на душата, която е пратеница, сестра на Духа. Тази е тайната, която човек трябва в своето поведение да разтълми, за да няма враг, а себе си в другия да обича, да няма събудено чувство, че трябва да живее със страх от Божеството!

Човек ще намери не оправдание, а известни прийоми, с които да спира поведение с отрицателна енергия. В еволюцията тези пластове както в самата планета, така и в нейните поселници често изживяват гърч. Често тя прави своите вулкани. Това, което наричаме „социална реалност“, ще се вдига на революция или бунт, които никой не може да оправдае, но не може и да отрече. Но когато се види тайната на развитието, тогава ще се знае защо детето трябва да има своята стоялка, защо когато се затича, трябва да падне. Ще пада – за да събуди у себе си не само отговорност, а потенциалната възможност да стане! Защото го чака възраст, чака го посвещение, чакат го храм и олтар и гостуване в царства! Това е признанието на скалата на развитието ни. Освен това имаме и закон за възмездието, и закон за нравствеността! Христос казва на Петър: Петре, скрий ножа, защото който нож вади, от нож умира! Това е една стара повеля и много отговорна – законът, който носи възмездност! А в закона за нравствеността, която може да роди угризението, Христос освобождава Петър, като изцерява оногова с отрязаното ухо.

Нашият народ казва: „Да спи зло под камък!“ Слага се, за да узрее – но не като зло, а като еволюиращо в добро. Не се духа жаравата на злото, за да пламнат клади, а се потиска, за да узрее прозрението и да еволюира в пътя на съвършенството! Човечеството в настоящия момент не може да надкрачи развитието си за повече божественост. Може би страх от свещени повели има или трагедии. В Старозаветието е писано: Рахил още плаче и ридае неутешна, защото чедата `и няма да се върнат, но Рахил слага твърде жестоко жило и една „малка“ измама, за да може нейният съпруг да благослови любимия `и Иаков. Това е неморално поведение – да нямате смелост, че истината, че светостта е повече от необходимостта да имате живот на земята. Живот, обременен пред живот величав! Малцина ще направят своето островно битие първо в себе си и след това ще намерят свобода от това, което ги заобикаля. Така човечеството няма нужда да учи уроците как се обича. Милиони години е изявявало загриженост, която е йерархирала в обич, за да го направи човек. И той е единственият, който може лицетворно да връща човек.

Необходима е свобода от анатема, от проклятие; свобода от враг, който е собствената ни нееволюирала в будност душевност. А страхът е на търсещата се Божественост, вложена в материята. Христос я освободи, Той възкръсна. Възкресението е живот, даден на всекиго, и възможност, вложена у всички. Човечеството е един събран Бог! Както Той понася всички, така и всички трябва да се научат да понесат своя бог; да му осигурят свобода от страх, живот без врагове; да му осигурят и величие, защото душата е най-доброто нещо, което прави Бог земен. Величие без проклятие, защото чистата душа е храм на Бога!

 

Скръб, която не е станала мъдрост, е страдание;
скръб, станала мъдрост, е сияние!

 

[6] Вж. Матей 2:16.

Душата на човека

Душата на човека е субстан­циална и също се нуждае от защита:

„Не се страху­вайте от тези, които убиват тялото, а от онези, които могат да пору­гаят и погубят душата ви!“Христос

Контакти

За допълнителна инфор­ма­ция, контакти и подкрепа на идеята за включ­ва­не на нова клауза за Права на душата в Хартата за правата на човека:

За контакти

Search