Свободата е идея за божественост!

Хартата за защита правата на човека е открадната радост от съвестта на човечеството – израз срещу една жестокост, несравнима в историята преди това, и един безбрежен копнеж в човешката душа за мир, просперитет и свобода.

Тя безспорно е достижение, но и политически акт на двубоя между двете системи, които си поделиха света. Едната система защитаваше личността в нейната цялост, но в комерческата ` и тенденция; другата поддържаше идеята за колективното съзнание – унищожаваше личността в колективен гроб. Поддръжниците на тезата за защита на колективната даденост не дават път на индивида, защото той знае да мисли и следователно може и да руши. Другите закрилят личността, но само в съгласие с официалната етика на религиите. Но така или иначе се брани само тялото, в което имало някакъв мислещ апарат.

Изповядваните религии дават достатъчно основание да се защитава и нещо друго освен тялото. Това е ясно казано от Христос: Не се страхувайте от тези, които убиват тялото, а се страхувайте да не бъде убита душата ви (вж. Мат. 10:28). Ето великата тайна! Сега се защитава човек да не бъде убит, но никой не гарантира да не бъде унищожена душата му! Един проблем, който въобще не е поставян, за да се потърси кои елементи убиваг душата.

Хартата за правата на човека не удовлетворява само християнското съзнание. Тя е необходима и приложима и за другите религии, които имат свое по-различно измерение в доктрината човек – душа. А къде остана и тезата на Ницше, че между свръхчовека и животното има един мост, наречен човек? Коя субстанция у нас е свръхчовекът и какво се прави относно нейната защита?!

Известна е приказката за мечката, която е ранена, но и оскърбена, когато `и казват, че нейният дъх отвратително мирише. Раната след време зараства, но лошата дума остава... След като може да се създаде една такава приказка с преценка за духовни стойности, сравнени с физиологията, значи възможно е да се предвиди защитност и на душевната цялост, на духовното начало на човечеството!

Хората превърнаха вълшебното килимче в ракета, за да отидат на Луната, но все още се отрича вълшебното килимче в човека. Навремето идеята за летене се е приемала като фантазия, като митология, но вече я направихме реалност! Сега не можем да приемем своята душевност като обективност, но тя в третото хилядолетие ще има живот. Човекът стои като прицел в жизнената пътека на историята и безспорно един Ден за защита на правата му е роден като необходимост на приложната воля и мисъл, че човекът е богоосезаема необходимост, че е един бог в развитие.

Няма по-смела дързост в идеята за свобода от това, което Христос дава като право на човека с идеята за равенството и прощението – да бъде не само събожествен, но и свръхчовечен. Свободата като идея за равенство е носена във всички хилядилетия и започва още с първите религиозни трепети – със зараждането на молитвата между човека и Бога. Същността на всенародната Харта за правата на човека е толкова древна, че ако се върнем пет хиляди години назад, ще я намерим в индуската религия в словата на Кришна, който казва, че заради любовта дава живота си. (След това Шандор Петьофи го повтаря.) После Буда – предшественик на Иисус, се бори против кастите (макар че не ги побеждава), а Моисей слага това, което сега с такава защитност и почитание приемаме – права на човека! (Нима Моисеевият закон „Не убивай!“ – не е право на живот?!) В историческата памет на човечеството и преди Десетте Божи заповеди има подобни прояви за защита – Акадските таблици за съдбата, Дванадесетте таблици на Рим. Всъщност правната доктрина на Десетте Божи заповеди е взета от законите на Хамурапи.

А тогава когато Хартата вече съществува, дискриминацията в Америка шества и е убит Мартин Лутър Кинг. Оскърбително е това, че си затваряме очите за подобни престъпления, а се ласкаем, когато ни подхвърлят някакви играчки. Това не са свободи!

Тогава къде е прагът на радостта, че имаме права за свобода, както и право на живот? Животът е непобедим – другото са сенки на отживени актуалности! Затова идеята за безсмъртието остава, защото идеята за Живот е безспорна. И това е изворът, това е и приложната реалност, че човекът е! Следователно всяко настояще трябва да създаде и да гарантира битие, което да осигури на човека право на живот и на труд – защита от унижение, бедност и глад, да опази правото на въображение, защото въображението е свобода като идея за творчество.

  • Човекът е битието, а свободата е право на Духа да се излива във всички свои дарования!

Творчеството създава и религия, и култура, и изкуство. И ведно с верската даденост се нормира и правната формула Ессе Homo! В световната история и европейската култура стоят два полюса – Кръщението, когато Бог Отец казва: „Този е Моят Възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение“ (Матей 3:17), и Съдът, когато Пилат, който трябва да съди Божество, казва: Ето Човекът![18]. В това пространство се развива културата на човечеството в продължение на последните две хиляди години. В този период съществуват инквизиция и индулгенции – достатъчно унищожителни. Но има нещо не по-малко убийствено, което още стои – анатемата. Религиозните институции ползват тази от нищо непрепречена насилствена мярка срещу душевността на човека.

  • Анатемата е религиозна казън, която унищожава човешката духовност!

В чл.189 от Устава на Църквата е прието, а и още апостол Павел казва, че този, който не споделя или не иска да приеме Христос, трябва да бъде анатемосан. А анатемата е проклятие върху душевната и духовна същност на човека. Това не е да се сложи един жигосан белег, както на съответните събори са наказвани било богомили, било други еретици. Онзи белег, който не се вижда, е много по-страшен. Това напомня на жестокостта на нареждането да се избият 14 000 деца от страх за властта или на несекналия плач на Рахил, че някакво робство `и отнема децата. А робството на душата?!

Анатемата е проклятие с отлъчване. Тогава къде е пристанът на отлъчения човек? В Хартата се дават права за най-елементарната будност, а къде е правото на душата да не бъде омърсена, да не бъде заклеймена с проклятие и обществено изолирана?! Наистина сега няма събори, в които да се заклеймяват цели еретични групи, но всяка отделна личност с оскърбеността, че душата `и е прокълната, е съставка на историческия дух. Всеки е част от националната цялост и от историческия път на един народ. Така че не става въпрос само за оскърбление, а за отговорност пред онова невидимо, което е по-реално от всичко, защото в следващото прераждане тази душа се връща в историческия живот. Тя идва нащърбена и целостта на националната пътека се нарушава, понеже в нея вече е вплетен личният път като едно унизено състояние на човека.

Нещо повече – в социалното поле и досега е врязан терминът „враг“. А Христос разкрива цяла една философия. Той изрича: Обичай врага си! Не казва „Обичай ближния си“, както винаги се е повтаряло – защото каква е ползата, че обичаш само брата си? Или каква е ползата, че обичаш Господа, Когото не виждаш, а мразиш брат си и го правиш свой враг?!

Гражданските права гарантират свободата на словото, но не и защита от оскърблението на официалните институции, които наричат своя противник „враг“. Противникът е страна, с която се оспорват нещата, но врагът е нещо съвършено друго.

  • Враг е клеймо върху личната душевност!

Къде са причините за всичките тези отрицания? Липсвали ли са годините на зрялост? Не, липсва прозрението, че човек е повече от едно тяло, в което има мозък, за да мисли. А и мозъкът не мисли, той само приема. И когато липсва величие, се употребяват тези страшни понятия: анатема и враг. Не трябва да се нагнетява отрицание, а да се извади живецът на злосторството, за да остане благодатната трапеза на прощението.

Човек трябва да се изживее в двубоя между добро и зло. А заклеймяването на някого спира неговата възможност да премине, да еволюира злото към добро. Така фактически се затруднява пробудността на Духа в осъществяващия се за божественост човек.

За съжаление в душевността на човека Бог е трудно защитим. Религиозното съзнание е защитено от поругание, но не и Бог. Това е другата нелепост, която съществува и от която един овластен атеизъм спокойно се възползва. В Конституцията ни беше утвърдено правото на атеистична, но не и на теистична пропаганда. И в сегашната Конституция е налице бедност относно този проблем. Църквата е позволена, тя дори е традиционна, но не `и е върнато правото на пропаганда. А тя като институция може да го издейства.

Все още нямаме и закон за закрила на детето. А Христос казва: Пуснете децата при Мен, защото техните души гледат ангелите...

Много сладникави са всички тенденции, които нямат прозрението на боговдъхновения и откровения. Има нещо оскърбително в това да се отреди един ден, който да напомня за защитата на човешките права, без да е дадена вътрешна молитва, която да брани душата му. От хилядилетия се водят битки за свободата на човека (често пълни с жестокости), но все още не е водена битка за свобода на Бога в човека!

Моята първа позиция, с която искам да изляза на терена за тази битка, моята първа бран е:

  • В Хартата за правата на човека да бъде включен казус за душата: тя да не бъде анатемосвана от която и да е религия и гражданският закон да се освободи от думата „враг“.

С оглед на стъпването ни в едно ново хилядолетие пледирам да се предвидят тези права и да намерят пристан със съответния казус. Защото къде е съвестта на човешкия род?! Човекът отговаря за делата си пред своята съвест, т.е. пред своя Творец, Когото някои наричат „природа“ – и я ограбват, други наричат Бог – и Го поругават...

Безспорно Хартата за правата на човека е едно голямо достойнство, но трябва да се знае, че когато Организацията на обединените нации узаконява тези права на 10 декември 1948 година, в българската история вече ги има. Нашият тангризъм не е позволявал робство и според Търновската конституция всеки роб, независимо от пол, вяра и народност, става свободен, щом стъпи на българска територия! А Левски казва: „Времето за помагане е сега, подир започване на общото въстание не ще имаме нужда от ничия помощ.“ Той изрича и нещо, което е много назидателно: Когато освободя своя народ, ще отида да се боря за свободата на други. Щом имаме сигурност за личната си свобода, можем да я дадем и на други!

Идеята за свобода е крилата птица, която като феникс ще изгарят, а тя ще се ражда отново. Иисус Христос казва: Само Истината ще ви направи свободни!, а свободата е единственото, което може да направи човека събожествен – само свободата може да ражда богове! Аз съм Пътят, Истината и Животът! Животът е съприсъствие в Божествеността!

В историята на човечеството за обикновеното се работи, за достойното се страда, за великото се жертва, а за Божественото се възкръсва! Нека възкръсне свободата, нека донесе осенението си като Светата Петдесятница!

 

[18] Иоан 19:5.

Душата на човека

Душата на човека е субстан­циална и също се нуждае от защита:

„Не се страху­вайте от тези, които убиват тялото, а от онези, които могат да пору­гаят и погубят душата ви!“Христос

Контакти

За допълнителна инфор­ма­ция, контакти и подкрепа на идеята за включ­ва­не на нова клауза за Права на душата в Хартата за правата на човека:

За контакти

Search