 |
ПРАВАТА
НА ЧОВЕКА
Свободата е идея за божественост!
Хартата за защита правата на човека е реакция
срещу една жестокост, несравнима в историята преди това и израз
на един безбрежен копнеж на човешката душа за мир, просперитет
и свобода.
Тя безспорно е достижение, но и политически акт на двубоя между
двете системи, които си поделиха света. Едната система защитаваше
личността в нейната цялост, но в комерческата й тенденция; другата
поддържаше идеята за колективното съзнание - унищожаваше личността
в колективен гроб. Другите закрилят личността, но само в съгласие
с официалната етика на религиите. Но така или иначе се брани само
тялото, в което имало някакъв мислещ апарат.
Изповядваните религии дават достатъчно основание да се защитава
и нещо друго освен тялото. Това е ясно казано от Христос: Не
се страхувайте от тези, които убиват тялото, а се страхувайте
да не бъде убита душата ви (вж. Мат. 10:28). Ето великата
тайна! Сега се защитава човек да не бъде убит, но никой не гарантира
да не бъде унищожена душата му! Един проблем, който въобще не
е поставян, за да се потърси кои елементи убиват душата.
Хартата за правата на човека не удовлетворява само християнското
съзнание. Тя е необходима и приложима и за другите религии, които
имат свое по-различно измерение в доктрината човек - душа. Коя
субстанция у нас е свръхчовекът и какво се прави относно нейната
защита?!
Хората превърнаха вълшебното килимче в ракета, за да отидат на
Луната, но все още се отрича вълшебното килимче в човека. Навремето
идеята за летене се е приемала като фантазия, като митология,
но вече я направихме реалност! Сега не можем да приемем своята
душевност като обективност, но тя в третото хилядолетие ще има
живот. Човекът стои като прицел в жизнената пътека на историята
и безспорно един Ден за защита на правата му е роден като необходимост
на приложната воля и мисъл, че човекът е богоосезаема необходимост,
че е един бог в развитие.
Няма по-смела дързост в идеята за свобода от това, което Христос
дава като право на човека с идеята за равенството и прощението
- да бъде не само събожествен, но и свръхчовечен. Свободата като
идея за равенство е носена във всички хилядолетия и започва още
с първите религиозни трепети - със зараждането на молитвата между
човека и Бога. Същността на Всенародната Харта за правата на човека
е толкова древна, че ако се върнем пет хиляди години назад, ще
я намерим в индуската религия в словата на Кришна, който казва,
че заради любовта дава живота си. (След това Шандор Петьофи го
повтаря.) После Буда - предшественик на Иисус, се бори против
кастите (макар че не ги побеждава), а Моисей слага това, което
сега с такава защитност и почитание приемаме - права на човека!
(Нима Моисеевият закон “Не убивай!” не е право на живот?!) В историческата
памет на човечеството и преди Десетте Божи заповеди има подобни
прояви за защита - Акадските таблици за съдбата, Дванадесетте
таблици на Рим. Всъщност правната доктрина на Десетте Божи заповеди
е взета от законите на Хамурапи.
А тогава когато Хартата вече съществува, дискриминацията в Америка
шества и е убит Мартин Лутър Кинг. Оскърбително е това, че си
затваряме очите за подобни престъпления, а се ласкаем, когато
ни подхвърлят някакви детски играчки. Това не са свободи!
Тогава къде е прагът на радостта, че имаме права за свобода, както
и правото на живот? Животът е непобедим - другото са сенки на
отживени актуалности! Затова идеята за безсмъртието остава, защото
идеята за живот е безспорна. И това е изворът, това е и приложната
реалност, че човекът е! Следователно всяко настояще трябва да
създаде и да гарантира битие, което да осигури на човека право
на живот и на труд - защита от унижение, бедност и глад, да опази
правото на въображение, защото въображението е свобода като идея
за творчество.
Човекът е битието, а свободата е право на Духа да
се излива във всички свои дарования!
Творчеството създава и религия, и култура, и
изкуство. И ведно с верската даденост се нормира и правната формула
Ecce Homo!
В световната история и европейската култура стоят два полюса -
Кръщението, когато Бог Отец казва: Този е Моят Възлюблен Син,
в Когото е Моето благоволение (Матей 3:17), и Съдът, когато
Пилат, който трябва да съди Божество, казва: Ето Човекът!*
В това пространство се развива културата на човечеството в продължение
на последните две хиляди години. В този период съществуват инквизиция
и индулгенции - достатъчно унищожителни. Но има нещо не по-малко
убийствено, което още стои - анатемата. Религиозните
институции ползват тази от нищо непрепречена насилствена мярка
срещу душевността на човека.
________
* Иоан 19:5.
Анатемата е религиозна казън, която унищожава човешката
духовност.
В чл.189 на Устава на Българската Православна
Църква, е прието, а и още апостол Павел казва, че този, който
не споделя или не иска да приеме Христос, трябва да бъде анатемосан.
А анатемата е проклятие върху душевната и духовна същност на човека.
Това не е да се сложи един жигосан белег, както на съответните
събори са наказвани било богомили, било други еретици. Онзи белег,
който не се вижда, е много по-страшен. Това напомня на жестокостта
на нареждането да се избият 14 000 деца от страх за властта или
на несекналия плач на Рахил, че някакво робство й отнема децата.
А робството на душата?!
Анатемата е проклятие с отлъчване. Тогава къде е пристанът на
отлъчения човек? В Хартата се дават права за най-елементарната
будност, а къде е правото на душата да не бъде омърсена, да не
бъде заклеймена с проклятие и обществено изолирана? Наистина сега
няма събори, в които да се заклеймяват цели еретични групи, но
всяка отделна личност с оскърбеността, че душата й е прокълната,
е съставка на историческия дух. Всеки е част от националната цялост
и от историческия път на един народ. Така че не става въпрос само
за оскърбление, а за отговорност пред онова невидимо, което е
по-реално от всичко, защото в следващото пришествие тази душа
се връща в историческия живот. Тя идва нащърбена и целостта на
националната пътека се нарушава, понеже в нея вече е вплетен личният
път като едно унизено състояние на човека.
Нещо повече - в социалното поле и досега е врязан терминът “враг”!
А Христос разкрива цяла една философия. Той изрича: Обичай
врага си! Не казва “Обичай ближния си”, както винаги се е
повтаряло - защото каква е ползата, че обичаш само брата си?
Или каква е ползата, че обичаш Господа, Когото не виждаш, а мразиш
брат си и го правиш свой враг?
Гражданските права гарантират свободата на словото, но не и защита
от оскърбението на официалните институции, които наричат своя
противник “враг”. Противникът е страна, с която се оспорват
нещата, но врагът е нещо съвършено друго.
Враг е клеймо върху личната душевност!
Къде са причините за всичките тези отрицания?
Липсва прозрението, че човек е повече от едно тяло, в което има
мозък, за да мисли. А мозъкът не мисли, той само приема. И когато
липсва величие, се употребяват тези страшни понятия: анатема и
враг. Човек трябва да се изживее в двубоя между добро и зло. А
заклеймяването на някого спира неговата възможност да премине,
да еволюира злото към добро. Така фактически се затруднява пробудността
на Духа в осъществяващия се за божественост човек.
За съжаление в душевността на човека Бог е трудно защитим. Религиозното
съзнание е защитено от поругание, но не и Бог. Това е другата
нелепост, която съществува и от която един овластен атеизъм спокойно
се възползва. В Конституцията ни беше утвърдено правото на атеистична,
но не и на теистична пропаганда. И в сегашната Конституция е налице
бедност относно този проблем. Църквата е позволена, тя дори е
традиционна, но не й е върнато правото на пропаганда. А тя като
институция може да го издейства.
Много сладникави са всички тенденции, които нямат прозрението
на боговдъхновения и откровения. Има нещо оскърбително в това
да се отреди един ден, който да напомня за защитата на човешките
права, без да е дадена вътрешна молитва, която да брани душата
му. От хилядолетия се водят битки за свободата на човека (често
пълни с жестокости), но все още не е водена битка за свобода на
Бога в човека!
Моята първа позиция, с която искам да изляза на терена за тази
битка, моята първа бран е:
В Хартата за правата на човека да бъде
включен казус за душата: тя да не бъде анатемосвана от която и
да е религия и гражданският закон да се освободи от думата “враг”.
Със стъпването ни в едно ново хилядолетие пледирам
да се предвидят тези права и да намерят пристан със съответния
казус. Защото къде е съвестта на човешкия род?! Човекът отговаря
за делата си пред своята съвест, т.е. пред своя Творец Когото
някои наричат “природа” - и я ограбват, други наричат Бог - и
Го поругават...
Безспорно Хартата за правата на човека е едно голямо достойнство,
но трябва да се знае, че когато Организацията на обединените нации
узаконява тези права на 10.XII.1948 г., в българската история
вече ги има. Нашият тангризъм не е позволявал робство и според
Търновската конституция всеки роб, независимо от пол, вяра и народност,
става свободен, щом стъпи на българска територия!
Идеята за свобода е крилата птица, която като феникс ще изгарят,
а тя ще се ражда отново. Иисус Христос казва: Само Истината
ще ви направи свободни!, а свободата е единственото, което
може да направи човека събожествен - само свободата може да ражда
богове! Аз съм Пътят, Истината и Животът! Животът е съприсъствие
в Божествеността!
В историята на човечеството за обикновеното се работи,
за достойното се страда, за великото се жертва, а за Божественото
се възкръсва! Нека възкръсне свободата!
горе |
