”И не ще има вече никакво проклятие ...”
(Откровение 22:3)
Днес, в Третото хилядолетие, светът е провокиран от конфликта с тероризма и веровия фанатизъм. Съвременният човек отново изгражда стени, лутайки се в лабиринта на понятията анатема и враг, проявени в религиозните устави и социалните отношения. В този смисъл личността е изправена пред предизвикателството да се освободи от отрицание, да търси нов мироглед и ново измерение на толерантността. А светът има нова задача – не само обединение, а и нова култура в отношението към човека!
Всеобщата декларация за правата на човека беше израз срещу една жестокост, несравнима в историята преди Втората световна война, и един безбрежен копнеж в човешката душа за мир, просперитет и свобода. Гласувана на 10 декември 1948 г. в ООН, тя предостави закон, който защитава правото ни на живот, свободата на слово и съвест и волята за щастие. Тя безспорно е достижение, но и политически акт на двубоя между двете системи, които си поделиха света. Едната система защитаваше личността в нейната цялост, но в комерческата й тенденция; другата поддържаше идеята за колективното съзнание – унищожаваше личността в колективен гроб. И двете системи, обаче, бранеха само тялото, с което отрекоха безсмъртието!
Изповядваните религии дават достатъчно основание да се защитава не само тялото. Това е ясно казано от Христос: “И не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият, а бойте се повече от оногова, който може и душата, и тялото да погуби...” (Матей 10:28).
Сега се защитава човекът да не бъде убито тялото му, но в забвение остана защитата на една реална, макар и незрима субстанция – душата, признавана от всички религии. Във всяка религия човекът е различен, но в душата си е един – божествен! Проблемът обаче въобще не е поставян – за да се потърси кои елементи убиват душата и какво да се прави относно нейната защита...
Хората превърнаха „вълшебното килимче” в ракета, за да отидат на Луната, но все още отричат „вълшебното килимче” в човека. Навремето идеята за летене се е приемала като фантазия, като митология, но вече я направихме реалност. Сега не само трябва да приемем своята душевност като обективност, но тя в третото хилядолетие ще има живот!
Човекът стои като прицел в жизнената пътека на историята и безспорно един Ден за защита на правата му е роден като необходимост на приложната воля и мисъл. И няма по-смела дързост в идеята за свобода от това, което Христос дава като право на човека с идеята за равенството и прощението – да бъде не само свръхчовечен, но и събожествен, защото човекът е един бог в развитие!